Безотговорното отношение и тежки грешки през годините заплашват гората ни. От нас зависи дали ще опазим това природно богатство. Дори и да ни се струва стара, недокосната и едва ли не вечна, истината е, че незначителна част от гората ни е останала запазена в автентичния си вид, отпреди човека. А отношението ни към този изконен източник на препитание, на спокойствие, красота и биологично разнообразие определено предизвиква притеснения. Като се започне от разхвърляните боклуци, мине се през безогледните изсичания, за които често алармират еколозите, и се стигне до цялостното ни отношение към гората, или липсата на такова. Има ли друг вариант? Какво можем и трябва да направим за гората?
53 години - толкова е средната възраст на българската гора според официалната статистика. Почти 43 пък са средните години на българите, пак според представителните данни. Но докато малцина от нас се радват на изключителния късмет да изпълнят цяло столетие тук, на Земята, то, ако не бяхме ние /хората/, дърветата биха си живеели спокойно много, много пъти по-дълго. Дърводобивът непрекъснато се увеличава, твърде много се сече, а не се полагат целенасочени усилия, за да бъде управлявана гората ни устойчиво - предупреждават специалистите лесовъди. Има ли кой да ги чуе? Средната възраст на горите расте, площите също постоянно се увеличават, прирастът на дървесна маса почти двойно надвишава това, което изсичаме. Значи всичко е наред, нали? „Състоянието на горите ни не се подобрява. Напротив - постепенно лишаваме децата и внуците си от това природно богатство. Поколенията ще оценят това", предупреждава доц. Цветан Златанов от Института за гората при БАН. В аргументите му може да се убеди всеки, който достатъчно често търси спокойствие, прохлада и мъдрост по безкрайните горски пътеки. От малък той прекарва доста време в гората и по-късно там намира професионално поприще. Над 37% от територията на страната ни е покрита с гори. Видовото разнообразие на растенията и животните в тях е толкова голямо, че може да се сравни само със 7-8 европейски държави, но всичките - значително по-големи по територия. Ще обобщим - Българската гора е символ, може би последното останало кътче истинска природа, дом и цел, онова място, където всеки може да потърси и намери себе си, без да му е нужен гуру или психолог.
„Винаги в тежки периоди българите са се обръщали за спасение към гората. След войни и по време на кризи започва интензивно ползване. Ресурсите са ни помогнали да превъзмогнем толкова много социални несгоди", казва доц. Златанов. Искаме или не, трябва да отчетем не само емоционалната, но и практичната страна на нещата. Заради немотията все повече семейства се отопляват на дърва. А ценната и качествена дървесина би могла да създаде много по-мощен икономически сектор, но не се оценява, не се полагат целенасочени грижи. Гората има и огромно социално значение - за жителите на Родопите (където е 1/4 от дърводобива), Стара планина, Странджа и още много места тя е въпрос на оцеляване. Също както в останалите тежки периоди, от началото на прехода гората е подложена на изключително интензивно ползване. Колко точно - отговорът зависи от това кого питате. Но едно е сигурно - изсичането често е безконтролно, както признава дори националната стратегия. Всеки от нас е виждал фрапиращи картини на унищожена гора.
„Вчера се срещнахме с един опитен горски, който от 25 години се грижи за своя участък", разказва ни доц. Златанов. „И той ми довери - добивът при мен непрекъснато расте, сега е в пъти повече, отколкото преди 25 години. Проблем е и че една част не се обявява в никаква статистика. Но интуитивно всичко се забелязва. Трудно и наивно е да се говори за устойчивост!" Ключовата дума, както почти винаги в темите, свързани с околната среда, е балансът. Който очевидно липсва. В горите, които не са със специален статут, лесовъдството се основава на ротация - след достигане на определена възраст, се ускорява възобновяването на насаждението чрез постепенно изсичане. „Така е и в Европа, а и по света - от една страна, подходът е в съгласие със законодателството и лесовъдските принципи. Но от друга е в противоречие с естествената динамика на горските системи и ландшафта", казва д-р Станислав Лазаров, лесовъд и експерт по сертификация на управлението на горите. „По този начин жизненият цикъл на дърветата се съкращава значително - ако в природата екземплярите от най-разпространените дървесни видове се сменят от други в рамките на 200-400 г., в управляваните гори това се случва най-много за век, тъй като след това деструктивните процеси намаляват качеството на дървесината. Ето защо трябва да се намери баланс между непрекъснато увеличаващото се търсене на дървесина и естествените природни процеси". Тук идва и другата гледна точка - на най-ценните за природата стари гори. Ако се отпуснете, вперили поглед в извисяващите се дървета и мислите, че сте попаднали в гора, която пази спомена от старите българи... малък е шансът да сте прави. Огромната част от лесовете ни са далеч от определението за старост.
Някога, преди човекът да реши да цивилизова девствената гора, земите ни били покривани от гъсти, непроходими лесове. За това разказват и историческите извори - хронистите на Първия кръстоносен поход описват Silva Bulgarorum - българската гора, като „огромна и обширна, разпростряна надлъж и шир. Осем дни са нужни, за да се прекосят неизмеримите и нечувани лесове на българското царство". Безкрайните гори на Лудогорието или Делиормана, днес само спомен, били наричани и „Морето от дървета". Дори футболният шампион на страната ни носи името на една гора, която необратимо сме унищожили... Разликата между девствената, естествена стара гора... и модернизираната, „облагородена" от лесовъдите, може да направи всеки: там нищо не е толкова подредено, като в цех. Дърветата не са в прави редички, не всички са от един и същи вид, на подобна възраст - властват хаос и многообразие, каквито може да извае само природата.
Би трябвало и да е очевидно, че не е добра идея да си оставяме боклуците в леса, но всяка кратка разходка показва, че не всички го разбират. Според нашето законодателство отпадъците в гората принадлежат на нейния собственик. Средства за почистването им обаче трудно се намират. Друг проблем, за който надали си даваме сметка, засяга цял отделен сектор, при това изхранващ някои от най-бедните семейства. От около 20 години популациите на редица ядливи гъби, масово събирани за продажба, постепенно намаляват, казва д-р Лазаров. Възобновителният им механизъм е силно затруднен, тъй като в повечето случаи гъбите се откъсват преди да се разпръснат спорите, чрез които основно се размножават. За съжаление, в тази посока не са правени адекватни проучвания и анализи на национално ниво, нито се определят и контролират количествата, които могат да бъдат събрани, без да се нанесат значителни щети на този ресурс. А гъбите са важни не само за да изхранват нас, те са и основен елемент за функционирането на цялата горска екосистема. Значителна част от видовете, които се събират най-интензивно, са свързани във взаимноизгодна симбиоза с дървета - мицелът на гъбите подпомага снабдяването с вода и минерални вещества, а те от своя страна се възползват от преработените органични вещества, които осигурява дървото. Освен това някои гъби отделят антибиотици, които предпазват дърветата от паразитни гъби и бактерии. Страната ни е своеобразен рекордьор що се отнася до залесяването - около 1,5 млн. хектара, или малко над 1/3 от горите ни, са създадени по този начин, казва д-р Станислав Лазаров. Основната част от т.нар. горски култури е залесена през 50-те и 60-те години на ХХ век с доброволен труд. Обширни деградирали и ерозирали територии, особено в хълмистите и планинските райони, са превърнати в гори, които променят ландшафта. При тежките наводнения през последните години лесно можем да си представим каква би била картината, ако ги нямаше.
Разбира се, подобни масови дейности не са застраховани от грешки, които се превръщат в проблем. За относително кратко време е било необходимо да се произведе огромно количество залесителен материал и това се е отразило сериозно на качеството - невинаги са събирани семената от качествени дървета, не са спазвани основни изисквания за избора им според съответната надморска височина. Тогавашната мода за по-качествена дървесина е „довела" иглолистни дървесни видове в нетипични територии. Например белият бор, който в България е естествено разпространен между 800-1700 м, е „свален" до 400-600 м. Това са част от причините сегашните 30-40-годишни изкуствено създадени иглолистни гори да са особено уязвими. На много места дърветата изсъхват не от намалелите валежи, а защото климатичните условия и конкуренцията между видовете са много различни - широколистните видове, обичайните „домакини" тук, се проявяват като доста негостоприемни и бързо (за горските стандарти) изтласкват иглолистните. Те са и най-засегнатите от пожари гори през последните десетилетия. Природата поправя нашите неточни намеси, стига да оставяме време и възможности. Според д-р Лазаров все още не сме се поучили от грешките си и от тези на други страни. Или - както казва Ганди: „Историята е най-добрият учител с най-лошите ученици". Типичен пример е, че за залесяване покрай пътищата все още се използва и инвазивният чуждоземен храст аморфа. Той расте много бързо и укрепва почвата, но е изключително агресивен. Днес въпреки многобройните опити видът почти не може да бъде контролиран и заплашва уникалните заливни гори край Дунава, като се настанява в естествените насаждения и затруднява възобновяването им. В крайна сметка статистиката показва, че горските площи у нас не намаляват, а обратното - растат. Защото земята, отвоювана някога за обработване, отново става гора по естествен път след краха на българското земеделие в планинските райони. „Гората си връща отнетото - усмихва се д-р Лазаров, - след 200 години околната ни среда може да изглежда доста по-естествено... Ако ни няма нас, или се научим да управляваме горите, съобразявайки се с природните закони." Или обратното... Без гората ние сме нищо. Въпросът не е дали ще я има, тя ще оцелее и ще се възстанови и след нас, колкото и да се стараем да унищожим белия дроб на страната и планетата си. Въпросът по-скоро опира до това дали ще ни има нас, хората.
Тази статия е на: Списание 8